Това е книга за един драматичен живот, но всъщност разкрива драмата на една история. Това е нашата история. Историята на българите.
За нея не обичаме да говорим. Или заради добросъседските отношения по времето на социализма, или за да не разкажем истината за бруталните, кървави последствия от политиката на Коминтерна, или за да изглеждаме над събитията, просто защото са минали. Но нищо не е минало докато не бъде прочетено – от политици, от историци… И с тази книга ни се дава точно тази възможност. Нищо не е отминало докато не влезе в учебниците на децата ни. И днес го няма в учебниците! И днес е трудно, по същите земи, да кажеш, че си българин.
Всички ще живеем по-лесно и в Македония, и в България, след като истината за 130-те хиляди избити българи от титовите служби бъде прочетена. Истината не е онова любезно усещане, което се хлъзга между костюмите по време на коктейлите в посолствата. Важно е българската държава никога да не забравя какво дължи на българите в Македония. И това не е само споменът за един национален идеал, а готовността да пазиш хората, които са доказали, че могат да се жертват в името на народа си. Истината е споменът за едно мракобесие, което е струвало живота на хиляди, и което не искаме никога да се повтаря. Премълчаната истина се плаща скъпо, защото грешките се повтарят, и както виждаме и в наши дни с двойно по-голяма жестокост. Хората стават по-добри, когато са станали по-мъдри. А тази книга може да ги научи да бъдат и по-смели.
В България днес всички казват, че е трудно да си смел и е по-удобно да се съобразяваш със силните на деня. И това е само заради страха да не загубим комфорта си. А колко смел е трябвало да бъде Темелко Нешков, и приятелите му, да останат българи? Може би така сме устроени, че когато ни посягат всеки ден помалко, сме склонни да се приведем с надеждата да отмине, а накрая се налага да браним изконното, голямото, това, което ни определя какви сме ние.
В днешна България много патриоти ни обясняват, че е важно да сме русофили, а други, че съюзниците определят нашата политика. На страната ни са нужни българофили, които следват добруването на нацията и мечтите на децата си! Трябва да сме горди с героите си, за да сме силни и днес! Защото не е вярно, че преклонена главица сабя не я сече. Преклонените главици са главите на робите. Ние не сме нация от роби! И Темелко Нешков го е доказал с живота си.
Има един епизод, в книгата, който няма как да бъде забравен. Действието се развива в лагера на смъртта Добой. Веднъж строените за сутрешна закуска затворници виждат проснатия труп на прострелян техен другар. Управителят Йован Челикот назидателно говори, че всеки ще завърши така, ако рече да избяга. Покрусата е неописуема, не поради страха за собствения живот, а за отношението към човека изобщо.
Според установения порядък всеки отива да си вземе полагащата му се порция чай и връщайки се, без да иска, крадешком поглежда към нещастния мъртвец. Въпреки убийствената безнадеждност на момента Темелко Нешков е открил и искрица просветление, като е записал: „Но все пак лицето му излъчваше послание: „Няма всички да свършите като мен, все някой ще се върне, все някой ще разкаже, светът ще научи за тази джунгла от убийства…“
Светът научи за Освиенцим на нацистите, но за Добой в „демократична“ Югославия и за геноцида на българите в Македония все още не знае.
Сега ще научи.
Това е предназначението на тази книга. И посланието на нейния автор.
––
Изказване на Мария Капон в Регионалния исторически музей в Благоевград при представянето на книгата на Темелко Нешков „Раздяла няма: Македония срещу македонизма“.
Видео от изказването можете да гледате ТУК
