Всичко започва от една лична драма и от отношението към нея. В началото преди девет години в Пловдив са две жени- Веселина Божилова и Елка Паникян, обединени не само от бедата, но и от порива си да помогнат на други, да предпазят други, да направят от собствените си поуки изводи, полезни за мнозина. Много бързо около тях се събират още родители-предимно майки, но и бащи. Сдружението се събира пет години всеки четвъртък. Ту има осигурено място, ту не, но сбирките са неотменни, на тях присъстват понякога над 30 души. От четири години сдружението има дом в Пловдив и адресът е познат на мнозина „ Ул. „Арда“ 9 А. В тази малка къщичка със зелен двор има много мъка, но има и радост. Никой никого не съди, проблемa е общ, спасението също. Сбирките продължават все така упорито всеки четвъртък, основното ядро остава, винаги има нови родители, винаги има нова история на злото, започнала сега.
За деветте си години сдружението има много публични дейности – срещи с родители и представители на институции в страната, организиране на десет нови родителски групи в страната, медийни кампании – спомнете си битката срещу рекламата на водка „ Мери Джейн“, открити уроци в училища, участия в телевизионни предавания, филми. Името на сдружението се превърна в нарицателно за всички, които се борят с наркотиците от позицията на семейството.
По-важна от публичната дейност обаче е онази, която действително прави сдружението полезно и която се развива под видимостта. Трудно се описва в стандартен текст битката за всяко отделно момче и момиче. Как да обясниш, че можеш три месеца почти анонимно да убеждаваш тийнейджърка от друг град да не експериментира с наркотици, да овладяваш негативните й реакции, да и внушиш, че самоубийството не е изход, да я „ прикоткаш“ така, че тя най- накрая да се появи лично. А когато се появи, ти да си се потрудил да осигуриш дейности, които реално могат да й помогнат, като група за мотивация например. Да следиш още три месеца дали тя ще идва редовно, всеки път да намираш време да поговориш с нея насаме, да разбереш как се чувства, как върви училището, ще кандидатства ли, защо е решила да не учи. После как да обясниш онази вълна от щастие, която те връхлита при един нищо и никакъв СМС с текст: „ Имам петица на матурата по български. Ще уча“. Да продължиш още една година да намираш време за нея, да и се радваш искрено и тя да го вижда, да бъдеш насреща, когато е уморена и отчаяна. И това е само един от случаите, с които се занимава сдружението. Може би от най-леките.
На другата крайност на тази тъмна и тъжна история, която причиняват наркотиците, са синините под окото на майката, ударена от сина си, ограбеният баща, откраднатата от ушенцето на дъщеричката обичка, колетите за затвора, пресичащата дъха новина за поредна смърт. Това е обичайната среда, в която трябва да намериш доброто, надеждата, силата, упованието, подкрепата, изхода. Държавата не помага, тя единствено осъжда наркоманите, не им дава достъп до лечение без лекарства. Програмите са малко, прекалено скъпи вече за хора, които иначе са готови да дадат и последната си стотинка за лечението на децата си, спасението е трудно. И тук пак идва на помощ сдружението, което създава контакти с програми за лечение, съдейства за настаняване, следи хората си по време на престоя им, посреща ги след лечението, опитва да им помага да си намерят работа, макар че Бог знае колко е трудно това сега.
Не винаги успяваме, не винаги спираме злото, не винаги изпитваме оная неземна радост при вида на промененото момче или момиче. Сякаш сме сключили съюз със смъртта да изчака още малко. Не е пресилено, нещата стоят наистина така – живот или смърт. За живота е създадено сдружението, за оня живот без наркотици, без арести и психиатрии, без болка и мъка. Понякога сме безсилни, но никога не изоставяме надеждата. Защото знаем, защото сме убедени, защото видяхме, че надежда има. Когато хората се обединят, това не е просто трафаретен израз гражданско общество. Това наистина работи.
