Очите й обичаха синьо–зеления цвят – сякаш винаги гледаше към океана. Онзи първичният космически океан, от който възниква животът.
„Как си, душко? Добре ли си? Пази се – сили ще ти трябват.”, ми казваше докато вареше кафе. А самата тя бе отслабнала до неузнаваемост.
Обичаше ме, жалеше ме като майка и ме учеше, защото ме усещаше жадна. И аз я обичах. Всякаква. Тя винаги работеше. Потапяше се в работа и глътка алкохол, за да не мисли за живота, който нямаше. Беше спокойна, че никой не може да й вземе книгите и приятелите. Казваше, че историята трябва да се чете хоризонтално, през живота на хората, а не назад и напред хронологично.
Казваше неща, за които се мълчеше или просто никой не се сещаше. Някои се ядосваха, когато тя твърдеше, че докато сме били под османско робство в западния край на Европа инквизицията е проляла повече кръв. Истината не винаги звучи много патриотично.
Смесицата на култури, гени и езици винаги са ни пазили като народ да оцелеем, казваше Вера.
Все беше неудобна, и преди промените, и след това. Може би затова живееше обвита в мрак, а душата й беше толкова светла.
Щастлива съм, че я познавах и че книгите й са сред нас, за да я опознавам още.
Много кръв и сълзи ни е завещала историята. А Вера даваше състрадание и доброта, загледана някъде в синьо–зеленото на океана.
